Събота, 25.11.2017
"Моите планини" (откъс) ПДФ Печат Е-мейл
Оценка на читателите: / 1
Слаба статияОтлична статия 
Написано от Аспарух Вълчев   
Понеделник, 23 Февруари 2009 15:04

Северната стена на Гранд Жорас

  Да произнесеш името на северната стена на Гранд Жорас означава да мислиш за ,,Един от трите последни и най – големи проблеми в Алпите”. Такава бе дефиницията на най – добрите алпинисти по времето на първото й преодоляване, сравнявайки я със северната стена на Айгер и Северната стена на Матерхор (Червино). Десетилетия наред тази гола и студена скалиста троица събираше в себе си като във фокус есенцията на понятието алпинизъм, упражнявайки магическа власт над катерачите, и по мое мнение, марак и да изминаха толкова години от първото й изкачване, нейният ореол още не е помръкнал. Нещо повече. Днес, когато развитието на алпийската техника заличи от планинарския жаргон думата “невъзможно”, мисля, че тази тройка блести още по – ярко – строга и внушаваща благоговеен респект. Ще минат нови десетилетия, ще дойдат нови поколения алпинисти и наред с днешните модерни средства за катерене и кой знае какви още технически нововъведения ще намалят морално – волевата стойност на катеренията, но въпреки това е сигурно, че онзи, който ще пожелае да премери силите си с препятствията, каквито представляват стените на тази митична троица, ще трябва да притежава сърце и воля, подобни поне на тези на Касин, Петерс, Хекмайр, Шмид и неколцина други първи завоеватели. Ето защо считам несравнимата тройка – Северната Гранд Жорас, Северната Айгер и Северната Матерхорн (Червино), за най – трудния изпит за алпийската зрелост, връх на човешката смелост в абсолютния смисъл на думата. Коя друга стена може да послужи за по – добро представяне от Северната на Гранд Жорас?

 

  От опит знам, че да попаднеш под притегателната сила на реброто Уокър от Северната стена на Гранд Жорас, е най – чудесното и същевременно най – потискащото нещо, което може да изпита един алпинист. За младеж, какъвто бях през 1949 г., изглеждаше направо абсурдно да мисля да се кача на това ребро, за да възвърна душевното си равновесие. Любопитно и почти необяснимо е даже за самия мен как съм могъл да изпитам толкова силно притегляне към този тип планина. В същност знаех само фотографския образ на нейната ужасяваща структура и бях чел описанието на увлекателната й алпийска история. Не ми се беше случвало с никоя друга планина да изпитвам толкова силно желание да я изкача, преди да съм я видял как изглежда в действителност. Освен това в този случай изглеждаше наистина абсурдно, че си бях наумил да изкача именно стената, след като си давах сметка, че съм още новак в катеренето, не съм влязъл в допир с гранита, леда, височината и суровата среда, както и всичко друго, което носи едно такова изкачване. И въпреки това реших! Но често пъти страстта, подпомогната от щастието, върши наистина чудеса. Мога да твърдя това, защото почти несъзнателно целият този алпийски сезон премина за мен под знака на Северната стена на Гранд Жорас, докато най – сетне успях да я победя същото това лято.

  Започнах със шилестите зъбери на познатата Гринета, както практикуват всички ломбардски алпинисти, след което реших да премина в изкачването на Адамело и на края на юни осъществих повторно изкачване на извънредно високото и трудно доломитно трасе до върха на югозападната стена на Кроз дел Алтисимо, висока около хиляда метра. През юли се прехвърлих на високите и често заледени гранитни стени на дела Мазино – Брегаля. Като последна стъпка в тази старателна подготовка за голямото изпитание, в началото на август изкачих върха на Гранд Жорас по хубавия класически хребет н Ирондел (Лястовиците) с цел да се запозная също така предварително със спускането по неговия сложен нормален път. След това не ми оставаше нищо друго освен да дочакам големия ден, определен за първата десетдневка на август.

  Следобед на 7 август заедно с приятеля ми Камило Бардзаги направихме първото разузнаване на ледника Льошо на подстъпите към Северната стена. Раниците ни бяха напълно заредени за голямото изкачване. След дълго лутане сред ледените сераци, най – сетне открихме един добър изходен пункт за влизане в стената, където за голяма наша изненада видяхме в началото на ледника следи от неотдавна издълбани в снега стъпки (същата вечер, когато се върнахме в хижата Льошо, ни уведомиха, че преди няколко дни една свръзка французи е направила безуспешен опит да атакува стената). Оставихме раниците близо до изходната точка и се завърнахме в заслона не много очаровани от разузнаването, тъй като стената се оказа буквално пълна с вода от топенето на падналия предишната нощ сняг.

  На следващия ден зората ни свари отново върху ледника. След дълго търсене на раниците, които сякаш бяха изчезнали, най – сетне ги намерихме и ускорихме крачката, за да наваксаме изгубеното време. Стигнахме долината под връх Уилпър и се изкачихме до изходния пункт. Тук ни очакваше горчиво разочарование – огромния серак, по който бяхме се изкачили вчера, за да търсим проход, беше се откъснал целият и на мястото му имаше куп от зеленикави ледени блокове.

  Завързах се по средата на шейсетметрово въже, като оставих двата му края на Бардзаги, и започнах да изкачвам късия леден склон, станал несигурен под тънкия пласт подгизнал сняг, който го покриваще. Въобще имахме щастие, че поне не беше замръзнал през нощта, защото иначе стичащата се от вчера по стените вода щеше да се превърне в непреодолима поледица.

 

След като се изкачихме до горната преспа, която заобиколихме леко отляво, достигнахме за късо време до един голям вертикален процеп, висок около сто метра. Изключително трудното му изкачване, което е по първоначалния маршрут на Касин от 1938 г., не бе повторено от никой през следващите четири изкачвания по този северен ръб. Дотук главната ни грижа бе да преодолеем във възможно най – кратко време зоната на ледопада, в която срутващите се отгоре парчета лед тупаха непрестанно наоколо, пронизвайки въздуха със страхотно свистене. Загрижен разгледах превърналата се в леден душ отвесна скала, без да открия нищо утешително с изключение на един оставен от Касин клин, който стърчеше към небето сред потока от блестящи капки вода. Стигнах до него и забих по – горе друг, след това още няколко, защото отсечката се оказа наистина трудна и страшно хлъзгава. Скоро дрехите ми се намокриха напълно, както и въжетата, които бяха конопени. Те се втвърдиха така, че престанаха да се хлъзгат през карабинерите. Това ме принуждаваше към непосилно напрежение, вследствие на което се наложи да оставя раницата. Опитах се да я изтегля отгоре с едно въженце, но и то, напоено с вода, така се триеше в скалите, че и тази операция се оказа невъзможна. Най – сетне Бардзаги ми се притече на помощ и я натовари на гърба си върху своята, като ме настигаше на всяко спиране с помощта на двете въжета, с които го набирах непрекъснато нагоре. По този начин стигнахме почти до края на отвесния пасаж, на няколко метра от който ни очакваше най – трудната отсечка от целия ръб Уокър – гладка заоблена и надвесена цепнатина. От описанието на Касин знаех, че се преодолява с триене отвътре с натиск на дясната ръка и с крак върху заобления й ръб без възможност за забиване на какъвто и да е клин, под непрестанната угроза да полетиш в пропастта.

Откъс от “Моите планини” на Валтер Бонати